Най-незабравимата институция на НРБ
Ако мислите, че зрелият социализъм се е крепял само на Държавна сигурност, забравяте НовогодишнаТА стратегия на телевизияТА. Членувам в само число, тъй като от 1975та насам в действителност имаше и втори канал, само че той предаваше по няколко часа на ден основно научно-популярни излъчвания, изкуство и фолклор. Така че на процедура малкия екран беше една и нейният неоспорим връх беше новогодишната стратегия, която прочее дълги години беше единствената, траеща (за наслада на децата!) до след среднощ.
Много хора си спомнят и за Коледната стратегия, само че тя имаше други функционалности. Пускаха някакъв забавен, тоест не-съветски филм, пускаха портокали по магазините. Целта беше да отклонят вниманието на трудещите се от религията, опиат на народа. Както пускаха агнешко по близкия до Гергьовден Първи май. Мен да питате, това беше повече идеологически импорт от Съюз на съветските социалистически републики, тъй като у нас особена религиозна отдаденост не се наблюдаваше. Но за всеки случай.
Новогодишната стратегия беше нещо напълно друго: най-пищното, най-интересното, най-празничното събитие от детството на три соц-поколения. Бързам да уточня: имаше доста други обилни събития, като да вземем за пример манифестацията на 9 септември, когато по жълтите павета прекосяваха тържествено нещо като балистични ракети, живи картини на кротичък труд върху движещи се платформи и щастливи трудещи се, понесли разнообразни алегорични неща.
Тайната на Новогодишната стратегия беше в това, че криеше един избран опозиционен заряд. Разбира се не приказваме за политическа рецензия. Трансгресивният миг в нея се състоеше в това, че на мястото на формалните ритуали в нощта на 31 декември нахлуваше естрадата; наместо тържествения глас на диктора от новините – занимателно конферансие, наместо информация за трудови триумфи – хумористични сценки, наместо руски боен хор – обичани поп-изпълнители.
Естрадата и хуморът при соца
Самата просвета на естрадата е обвързвана с размразяването при Хрушчов през 50-те; тя заменя идейно-педагогическата сталинска просвета с грубовати смехории, по-близки до народа. Забава поради самата веселба, по този начин да се каже. „ Естрада “, това е краткотрайно издигната сцена, където се вършат представления навън. Геговете носят огромна доза импровизация, което прави допустимо цензурата лекичко да се заобикаля с някоя остра имитация или двузначен жест, които будят смях, само че не оставят рискова диря. Естрадата не е изключително дълбока, песните се запяват елементарно, смешките са на равнището на вица, царува всеобемащ прочувствен кич. Но хората се кефят и това, дружно с панелните хрушчовки и поетапното затваряне на лагерите, дава нова глътка въздух на властта.
Самата роля на хумора при диктатурата е двусмислена. Критиката разтоварва напреженията, само че не активизира за смяна на режима. Тя се насочва елегантно от идеологическата цензура и в последна сметка се оказва част от системата. Можеш примерно да осмееш селскостопанския деец, който не схваща светофарите в огромния град, не можеш обаче да приказваш за партийния секретар, който взима печено агне за рушвет. Самите естрадни дейци са правилни на системата по всякакви начини; след 89та се оказа, че някои от обичаните безгрижни смешници са били даже сътрудници на Държавна сигурност.
Стабилният режим се крепи освен на идеология, само че и на овладяната рецензия против себе си. В този смисъл празничният изблик на забавление в Новогодишната стратегия се трансформира във значим детайл на социализма, наред с досадните партийни тържества и всекидневното осъществяване на петилетните проекти. Навръх веселието – тирада на Генералния секретар и всенародно Дунавско хоро. Не споделям всичко това с неприятно – просто такава е спецификата на известната просвета, не очаквайте от нея революционна смяна на света.
Медийното свещенодействие
Институционализирането на Програмата свързваме с циничния бон-виван Иван Славков, началник на малкия екран от 72ра по силата на височайшия си брак и привлечения от него няколко години по-късно режисьор Хачо Бояджиев (бъдещ академик), който заема курс към искрено телевизионно шоу. Забравете за миг, че формалният обреден език продължава да е маркс-ленинизмът, че народът е собственик, а страната притежател на средствата за произвеждане. Програмата се анонсира месеци по-рано, само че не в елементи, което прави съспенса да нараства с приближаването на празника; в пресата се дискутира кой ще бъде поканен, сталински чугунени глави предизвестяват за идеологически рискове, а феновете заливат редакциите с писма, в които пожелават едни или други неща от програмния Дядо Мраз. Най-после идва моментът, феновете са на опашка пред тв приемника - тогава не се празнуваше на площада, множеството фамилии си канеха другари в къщи на, примерно, пуйка и телевизия. И блокбъстърът стартира, аудиторията е на макс. Ще кажете – от кое място пък това съпоставяне с частния бизнес, като тук цялата работа си е едно държавно харчене на пари? Ако си визиите страната, като едно огромно дружество, притежавано от своите несменяеми ръководители, а публиката като по едно и също време работещи и консумиращи държавния артикул просюмъри, ще разберете че става дума за инвестиция, която предприятието неведнъж си връща.
После месеци наред Програмата се разисква в пресата и в другарски диалози, а мистериозни реплики като „ Мамя, заблуждавам, мамка му й прасе “, „ Рибу рибо дай “ или пък „ Чичо, за какво кашляш? “ ще се повтарят с години като споделено познание на националната общественост, радостна, че е взела участие дружно в медийното свещенодействие. Най-добрите моменти се излъчват неведнъж, което е улеснено от фрагментирания темперамент на естрадната просвета - в това тя като че ли е предходник на цифровия свят. Не се бяха сетили единствено да пускат меморабилии – да вземем за пример сувенирна статуетка на абсурдисткото Радичково яйце от 1979 или модел на бутилка от песента на Тодор Колев „ Сто кила ракия давам “. От друга страна, самата Новогодишна стратегия си беше един тип сериал, където същите герои се показваха още веднъж и още веднъж в леко разнообразни функции – Парцалев, Калоянчев, Емил Димитров, Лили Иванова, Стоянка Мутафова.
Ивайло Дичев
" На Шанел ухаеш, а аз на Ален мак "
И ето тук е главната разлика сред нашето новогодишно шоу и това, което в това време ставаше в оня Запад, с който се сравняваше социализмът (друг стих от новогодишната ария, добила тогава вирусен темперамент, гласеше: „ На Шанел ухаеш, а аз на Ален мак “). Нашето шоу беше институция – само и безалтернативно. Участниците в него - безконечни като неподвижните звезди на небосклона. Защото в същото това време западните телевизионни канали се размножаваха с възходяща скорост, а шоу-бизнесът ставаше все по-състезателен пазар. Един влиза в „ топ 10 “, звучи на всички места за седмица и хайде, идва другият. Нашите артисти не бяха по-добри – просто предприятието „ Социалистическа България “ представляваше монопол и тези, които се сдобиваха със званието „ национална звезда “ или пък „ воин на естрадния труд “, си оставаха там вечно, от време на време даже предизвиквайки биологическите закони. Върхът на кариерата им беше присъединяване в Програмата, оня най-голям конгрес, посредством който обезпечено се влизаше във всички сърца, е хайде, най-малко всички сърца, които имаха тв приемници.
Завинаги изгубеният център на поп-вселената
Какво стана след 90-те? Разпаднаха се каналите, всеки може да превключи, да върне, да смъкна от интернет каквото си желае. Един ще прекара Нова година единствено с футболни мачове, другият ще гледа обичания хорър сериал. Пак пускаме Дунавското хоро, но не е същото. Няма към този момент годишен апотеоз, няма ги обичаните ни безконечни звезди – и нищо същински не запомняш, тъй като ти се оферират толкоз доста неща, от по-интересни по-интересни. Оттук носталгията по изгубения вечно център на поп-вселената. Брей, какъв брой тържествено беше – изключително в случай че имаш шанс да не ти спре токът.
Виж всички публикации от Ивайло Дичев-->
Много хора си спомнят и за Коледната стратегия, само че тя имаше други функционалности. Пускаха някакъв забавен, тоест не-съветски филм, пускаха портокали по магазините. Целта беше да отклонят вниманието на трудещите се от религията, опиат на народа. Както пускаха агнешко по близкия до Гергьовден Първи май. Мен да питате, това беше повече идеологически импорт от Съюз на съветските социалистически републики, тъй като у нас особена религиозна отдаденост не се наблюдаваше. Но за всеки случай.
Новогодишната стратегия беше нещо напълно друго: най-пищното, най-интересното, най-празничното събитие от детството на три соц-поколения. Бързам да уточня: имаше доста други обилни събития, като да вземем за пример манифестацията на 9 септември, когато по жълтите павета прекосяваха тържествено нещо като балистични ракети, живи картини на кротичък труд върху движещи се платформи и щастливи трудещи се, понесли разнообразни алегорични неща.
Тайната на Новогодишната стратегия беше в това, че криеше един избран опозиционен заряд. Разбира се не приказваме за политическа рецензия. Трансгресивният миг в нея се състоеше в това, че на мястото на формалните ритуали в нощта на 31 декември нахлуваше естрадата; наместо тържествения глас на диктора от новините – занимателно конферансие, наместо информация за трудови триумфи – хумористични сценки, наместо руски боен хор – обичани поп-изпълнители.
Естрадата и хуморът при соца
Самата просвета на естрадата е обвързвана с размразяването при Хрушчов през 50-те; тя заменя идейно-педагогическата сталинска просвета с грубовати смехории, по-близки до народа. Забава поради самата веселба, по този начин да се каже. „ Естрада “, това е краткотрайно издигната сцена, където се вършат представления навън. Геговете носят огромна доза импровизация, което прави допустимо цензурата лекичко да се заобикаля с някоя остра имитация или двузначен жест, които будят смях, само че не оставят рискова диря. Естрадата не е изключително дълбока, песните се запяват елементарно, смешките са на равнището на вица, царува всеобемащ прочувствен кич. Но хората се кефят и това, дружно с панелните хрушчовки и поетапното затваряне на лагерите, дава нова глътка въздух на властта.
Самата роля на хумора при диктатурата е двусмислена. Критиката разтоварва напреженията, само че не активизира за смяна на режима. Тя се насочва елегантно от идеологическата цензура и в последна сметка се оказва част от системата. Можеш примерно да осмееш селскостопанския деец, който не схваща светофарите в огромния град, не можеш обаче да приказваш за партийния секретар, който взима печено агне за рушвет. Самите естрадни дейци са правилни на системата по всякакви начини; след 89та се оказа, че някои от обичаните безгрижни смешници са били даже сътрудници на Държавна сигурност.
Стабилният режим се крепи освен на идеология, само че и на овладяната рецензия против себе си. В този смисъл празничният изблик на забавление в Новогодишната стратегия се трансформира във значим детайл на социализма, наред с досадните партийни тържества и всекидневното осъществяване на петилетните проекти. Навръх веселието – тирада на Генералния секретар и всенародно Дунавско хоро. Не споделям всичко това с неприятно – просто такава е спецификата на известната просвета, не очаквайте от нея революционна смяна на света.
Медийното свещенодействие
Институционализирането на Програмата свързваме с циничния бон-виван Иван Славков, началник на малкия екран от 72ра по силата на височайшия си брак и привлечения от него няколко години по-късно режисьор Хачо Бояджиев (бъдещ академик), който заема курс към искрено телевизионно шоу. Забравете за миг, че формалният обреден език продължава да е маркс-ленинизмът, че народът е собственик, а страната притежател на средствата за произвеждане. Програмата се анонсира месеци по-рано, само че не в елементи, което прави съспенса да нараства с приближаването на празника; в пресата се дискутира кой ще бъде поканен, сталински чугунени глави предизвестяват за идеологически рискове, а феновете заливат редакциите с писма, в които пожелават едни или други неща от програмния Дядо Мраз. Най-после идва моментът, феновете са на опашка пред тв приемника - тогава не се празнуваше на площада, множеството фамилии си канеха другари в къщи на, примерно, пуйка и телевизия. И блокбъстърът стартира, аудиторията е на макс. Ще кажете – от кое място пък това съпоставяне с частния бизнес, като тук цялата работа си е едно държавно харчене на пари? Ако си визиите страната, като едно огромно дружество, притежавано от своите несменяеми ръководители, а публиката като по едно и също време работещи и консумиращи държавния артикул просюмъри, ще разберете че става дума за инвестиция, която предприятието неведнъж си връща.
После месеци наред Програмата се разисква в пресата и в другарски диалози, а мистериозни реплики като „ Мамя, заблуждавам, мамка му й прасе “, „ Рибу рибо дай “ или пък „ Чичо, за какво кашляш? “ ще се повтарят с години като споделено познание на националната общественост, радостна, че е взела участие дружно в медийното свещенодействие. Най-добрите моменти се излъчват неведнъж, което е улеснено от фрагментирания темперамент на естрадната просвета - в това тя като че ли е предходник на цифровия свят. Не се бяха сетили единствено да пускат меморабилии – да вземем за пример сувенирна статуетка на абсурдисткото Радичково яйце от 1979 или модел на бутилка от песента на Тодор Колев „ Сто кила ракия давам “. От друга страна, самата Новогодишна стратегия си беше един тип сериал, където същите герои се показваха още веднъж и още веднъж в леко разнообразни функции – Парцалев, Калоянчев, Емил Димитров, Лили Иванова, Стоянка Мутафова.
Ивайло Дичев
" На Шанел ухаеш, а аз на Ален мак "
И ето тук е главната разлика сред нашето новогодишно шоу и това, което в това време ставаше в оня Запад, с който се сравняваше социализмът (друг стих от новогодишната ария, добила тогава вирусен темперамент, гласеше: „ На Шанел ухаеш, а аз на Ален мак “). Нашето шоу беше институция – само и безалтернативно. Участниците в него - безконечни като неподвижните звезди на небосклона. Защото в същото това време западните телевизионни канали се размножаваха с възходяща скорост, а шоу-бизнесът ставаше все по-състезателен пазар. Един влиза в „ топ 10 “, звучи на всички места за седмица и хайде, идва другият. Нашите артисти не бяха по-добри – просто предприятието „ Социалистическа България “ представляваше монопол и тези, които се сдобиваха със званието „ национална звезда “ или пък „ воин на естрадния труд “, си оставаха там вечно, от време на време даже предизвиквайки биологическите закони. Върхът на кариерата им беше присъединяване в Програмата, оня най-голям конгрес, посредством който обезпечено се влизаше във всички сърца, е хайде, най-малко всички сърца, които имаха тв приемници.
Завинаги изгубеният център на поп-вселената
Какво стана след 90-те? Разпаднаха се каналите, всеки може да превключи, да върне, да смъкна от интернет каквото си желае. Един ще прекара Нова година единствено с футболни мачове, другият ще гледа обичания хорър сериал. Пак пускаме Дунавското хоро, но не е същото. Няма към този момент годишен апотеоз, няма ги обичаните ни безконечни звезди – и нищо същински не запомняш, тъй като ти се оферират толкоз доста неща, от по-интересни по-интересни. Оттук носталгията по изгубения вечно център на поп-вселената. Брей, какъв брой тържествено беше – изключително в случай че имаш шанс да не ти спре токът.
Виж всички публикации от Ивайло Дичев-->
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ